Преди три години Иво Карамански-Сано претърпява катастрофа в Нидерландия и губи едната си ръка. Подкрепата на неговото семейство му помага да излезе от тежкия момент и сега да говори спокойно за случилото се пред bTV.
„През ден ме връхлитат спомени за случилото се. Карах много бързо – със 160 км/ч, и изпуснах контрол над автомобила. Колата накрая беше по таван, спирачният ми път беше половин километър. Излязох сам от колата през прозореца. Имаше хора, които бяха викнали линейка“, разказа в „Тази събота“ Иво Карамански-Сано. По онова време той е студент в Нидерландия, учил е музикална продукция.
„През цялото време бях в съзнание, видях, че ръката ми е в много лошо състояние. Още тогава знаех, че най-вероятно няма да остане. Тогава беше моментът, в който приех, че вече няма да имам ръка – в секундата, в която я видях“, допълва той.
За жестокия случай разказва и неговата майка Нели Атанасова: „В такива моменти всяка една майка със сигурност би могла да ме разбере. Да си представи ада, през който минах. Раждаш едно здраво дете, което отглеждаш. Даваш най-доброто, на което си способен. В момента, в който той е готов за живота си, се случва нещо, което слага голям стоп“.
Тя допълва: „Възхищавам се изключително много на неговия дух и сила. На устрема му и хъс, с който живее този живот. Никога усмивката не слезе от лицето му, дори в първия момент, когато го видях в болницата след операцията. Дори и тогава ми се усмихна и ми каза: „Съжалявам! От днес нататък ще бъда Робокоп, мамо. Всичко е наред.“
На въпроса за какво първо си е помислил, когато е излязъл от смачканата кола и е трябвало да се бори за живота си, Иво отговаря: „Адреналинът те удря и първото, за което си мислиш, е дали си жив и здрав и си цял. Докато си под афекта на адреналина не си усещаш тялото правилно. След това ми отне време да възприема, че вече съм така. Умът и тялото са в режим на оцеляване и мислиш как да си добре. Някои хора изпадат в дълбока депресия, но аз целях това да не се случи“.
Признава обаче, че е имало момент в болницата, когато е бил на ръба да изпадне в депресия.
„Реших, че трябва да живея, защото ми се живее. Ако се депресирам и изпадна в дупка, животът ми свършва дотам“, споделя той.
Иво започва рехабилитация – както физическа, така и психическа. След случилото се той решава да се научи да бъде по-търпелив.
„Винаги съм бързал в живота. Дори и да не трябва да бързам, аз бързах. Това не е хубаво и трябва да се отучим“, казва той.
Музиката е това, когато му помага да се възстанови психически, когато е бил на крачка от депресията. Помага му и неговата съпруга Антоанет Пепе. Връзката им започва след катастрофата.
„Случвало ми се е Иво да ходи пред мен по стълбите, да носи торби, да отваря врата. И в един момент си казвам – как го прави, как прави толкова много неща. Той има една ръка, трябва да му помогна. Но той не иска помощ и сякаш по-скоро ще го обидя, ако му дам помощ, когато не я иска. Прави нещата да изглеждат лесни“, разказва Антоанет Пепе.
„Приела съм случилото се и съм продължила да живея, но не съм го преживяла. За мен е много по-важно, че детето ми е живо, за което съм безкрайно благодарна. За това, че продължава да живее живота си по един съвсем нормален начин. Той прави всичко, което правим и ние – прави го с една ръка. Дори понякога доста по-добре от мен“, казва Нели Атанасова.