Наскоро Музикалната академия в София издаде новооткрити писма на композитора Любомир Пипков от годините, през които е учил в Париж / 1926- 1932/. Изданието е подготвено от един от неговите изследователи проф. Юлиан Куюмджиев.
Проф. Юлиан Куюмджиев е роден на 20 юли 1959 в Бургас, където завършва средното си музикално образование със специалност цигулка. Учи в столичната Консерватория (сега Музикална академия) музикознание и специализира история на музиката. Докторската му дисертация е върху интересна тема: „Българската църковна многогласна литургия от 1878 година до 30-те години на ХХ век“. Преподава в Музикалната гимназия на Пловдив, където е бил и директор. След това (и досега) в Академията по изкуствата в същия град, където е професор. От 2021 г. е професор и в Софийската музикална академия. Работи също в Съюза на музикалните дейци като главен редактор е на списание „Музикални хоризонти“. Автор на редица приносни трудове в областта на българското музикознание.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ РАЗГОВАРЯ С ПРОФ. ЮЛИАН КУЮМДЖИЕВ
– Уважаеми професор Куюмджиев, как открихте тези писма?
– Писмата ми предоставиха дъщерята на Любомир Пипков, музиковедката Яна Пипкова и неговата внучка, театралната актриса Ани Вълчанова, за което съм им много признателен. През миналата година се навършиха 120 години от рождението на този голям композитор и аз се обърнах към тях с молба да прегледам неговия архив. Така попаднах на тези непознати документи – над 150, които публикувах в книгата.
– По-точно за какъв период става дума?
– Писмата обхващат годините на следване на Пипков в Париж – от октомври 1926 до август 1932, като последните няколко са от Швейцария, където Пипков е на гости в дома на бъдещата си съпруга Роза Нееф на път за България.
– А снимките в книгата? Не се ли публикуват за първи път?
– Повечето от снимките се публикуват за първи път, а тези с Пол Дюка тук са публикувани с оригиналните надписи – на едната Пипков изписва имената на своите състуденти в класа на Дюка, а на другата е посвещението на Дюка към Пипков при неговото дипломиране.
– Запазени ли са отговорите на неговите родители?
– За съжаление, са запазени само няколко писма от неговите родители, останалите вероятно са се загубили при пренасянето на багажа му от Париж към София. Затова не ги публикувах, но в писмата на самия Пипков се съдържа и информация за писмата на родителите му, за тяхната хронология и частично за съдържанието им.
– А как е живял в Париж през тези години?
– Трудно, в оскъдица, в недоимък. Финансовите проблеми присъстват почти във всяко писмо, стипендията, която е получавал, не е била голяма, а понякога и под въпрос. Пипков подробно описва своя бит, начина си на живот, справянето с малкото средства, с които е разполагал. Но почти никога не се оплаква, винаги подчертава, че е добре, с висок дух и желание за работа. Впрочем той е намерил начин и за допълнителни средства, като е акомпанирал на различни музиканти срещу заплащане. Получил е и предложение да напише музика към филм, което не се осъществява.
– За какво главно пише Любомир Пипков?
– Разбира се, основният акцент в писмата са неговите часове в École Normale de Musique, спецификата на заниманията му в часовете на Пол Дюка, Надя Буланже и Ивон Лефебюр, трудностите, които преодолява поради недостатъчното си образование в България, напредъка, който постига, оценките на неговите преподаватели. И, разбира се, много важен пласт в писмата е формирането на неговите естетически възгледи, на разбиранията му за композиране, за връзката с фолклора, оценките му за редица големи имена в музиката, които тогава са в Париж.
– За кои интересни личности става дума в тази кореспонденция?
– В писмата си Пипков разказва за впечатленията си от изкуството на множество големи музиканти, на чиито концерти присъства, между които са Корто, Чампи, Рубинщайн, Хоровиц, Рислер, Фридман, Годовски, Кусевицки, Хуберман, Крайслер, Хайфец и други; дава оценка за съвременни автори, чиято музика слуша – например Дюка, Дебюси, ДʼЕнди, Равел, Стравински, Шьонберг, Хиндемит, Онегер и други. Контактът с тази музика безспорно се отразява на формирането му като композитор, на изграждането на вкус и критерии в творческата му работа.
– Какво създава като композитор през този ранен период в своята творческа кариера?
– Ранните години на Пипков в Париж са изключително интензивен творчески период. Тогава той създава „Детски албум“ и „Българска сюита“ за пиано, Първия струнен квартет, Концерта за духови, ударни и пиано (замислен първоначално като квинтет), Клавирното трио, Сонатата за цигулка и пиано, баладите за бас и пиано, Четирите народни песни за глас, флейта, виолончело и пиано… Част от тези произведения са изпълнени в Париж, някои за първи път. Тогава написва почти изцяло и първата си опера „Янините девет братя“, започва и „Сватба“ в края на 1927 г., но като симфонична поема, идеята за участието на хор идва по-късно, а заглавието „Сватба“ – в края на 1931 г.
– По това време той се интересува от изкуството на дирижирането, пише и музиковедски труд…
– В писмата на Пипков открих информация, че той е имал сериозен интерес към оркестровото дирижиране, искал е да учи при Венсанд , Енди, да учи и в Германия – нещо, което не е успял да реализира.
Пипков е имал и желание да напише книга за френската музика от края на 19. и началото на 20. век и е започнал нейния текст. Заглавието ѝ е било „Влиянието на Мусоргски върху съвременната френска музика“, в нея е искал да анализира и творчеството на своя учител Дюка. Но се отказва, както личи, по съвет на баща си. Искал е обаче да се занимава и с музикология, дори през 1927 г. учи за кратко в Сорбоната при прочутия изследовател проф. Андре Пиро, пише за желанието си да направи докторат по история на музиката.
– Тогава в Париж са били редица големи наши музиканти, сред тях и младият Панчо Владигеров. Имал ми е контакти Любомир Пипков с тях?
– В писмата си Пипков споделя за контактите си с редица известни български музиканти. Неговият връстник Камен Попдимитров учи по същото време в Париж и те нерядко се срещат. На няколко пъти става дума за музиколога Иван Камбуров, а в едно от писмата си отбелязва, че е изпратил на Камбуров информация за себе си за неговия Илюстрован музикален речник, публикуван през 1933 г. С благодарност Пипков пише за Донка Куртева, на чиито инструмент има възможност да свири за известно време.
Сред срещите с композитори най-подробно са описани тези с Добри Христов и Панчо Владигеров. Впрочем в началото на 1927 г. Владигеров има концерти в Париж и няколко пъти се вижда с Пипков. Интерес представляват техните разговори, подкрепата, която Владигеров му оказва, но и вижданията на Пипков за музиката на Владигеров, различията в подхода към фолклорния материал.
Впрочем Пипков е доста критичен по отношение и на Владигеров, и на Добри Христов, с когото също контактува в Париж, не приема отношението им към фолклора. За кратко се среща и с Асен Карастоянов, който учи известно време през 1930 г. при Пол Дюка.
– Лесно ли беше разчитането и датирани ли са писмата?
– Техническата работа ми отне доста време – първо заснимането на всички тези документи, след това тяхното разчитане и набирането на текста. Като цяло почеркът на Пипков е четлив, но все пак имаше немалко думи и изрази, за изясняването на повечето от които много ми помогнаха както госпожа Пипкова и Ани Вълчанова, така и преподавателката по френски език в НМА Пети Накева, за което им изказвам моята голяма благодарност. Изключително съм благодарен и на редактора Жени Христозова – това е поредното издание, което правим заедно. Благодаря на НМА „Проф. Панчо Владигеров“, която подпомогна финансово реализацията на това издание.
– Творчеството, както и биографията на този наш голям класик е изследвано и коментирано от редица автори, но тези новоткрити и публикувани, благодарение на Вас, писма, сигурно ще отворят нови страници….
– Безспорно тези непознати досега документи обогатяват представата за младия Пипков, въвеждат нова информация и за жизнения му път, и за творческите му изяви в ранните години, и за неговите възгледи, те ще променят и някои утвърдени представи и изследователски изводи. Писмата са автентичен извор и затова са изключително важни за изграждането на цялостна представа и за преосмислянето в някои отношения на ранния творчески период на тази голяма личност в българската култура.
*** из писмата:
Да се подражава на класиците – безсилно би било. Времената са били други, а с това и естетиката – друга. Може ли да се пишат Mozart-овски чисти мелодии, така просто и съвършено почувствани? Или романтизмът да се предъвква, след като Weber; Mendelssohn и Chopin са създали съвършенство.
Трябва да се търси път. Аз не зная навреме ли дохаждам до това разбиране. Мисля, че навреме. В нашата народна музика ако намеря извора, който мнозина музиканти са намерили?
14 ноември 1927 г.
Аз вярвам в еволюцията! В развоя на нещата – в после-дователността на събитията. А аз сам не мога в изкуството си да не бъда човек на новото време. На положителното от новото време – физиономичното и дълбокото модерното (не капризното, маниерното, модното!). Обаче сега не мисля повече така.
Моят напредък е общ – макар и бавно, аз търся да се свържа в себе си. Да се създам хармоничен. Единност в идеите ми във всички области. Може би е рано да приказвам това, но то ще бъде!
13 март 1928 г.
Изобщо това, на което и сам аз се радвам, е, че в работите ми проличават качества, присъщи на съвременната модерна музика. Домогвам се до един много индивидуален израз и в основата – само като характер – родното.
21 февруари 1929 г.