Надя Харитонова (26 април 1928 – 27 август 2005) притежаваше глас, достоен да украси всеки голям европейски театър. Като артистка и човек бе твърде скром на и дори склонна да се подцени (нещо рядко в гилдията!) и при все че направи една добра кариера, все пак, до известна степен, остана под сянката на своя съпруг – много заслужилия за Русе и България, диригент Ромео Райчев.
На русенска сцена Надя пресъздаде над 30 роли – при това доста разднородни и трудни, след като 9 години (от 1948 до 1957) блестеше в състава на Държавната опера в Стара Загора. Всъщност тя е родена в този прекрасен южнобългарски град на певци и поети, където бива открита още като ученичка в девическата гимназия от младия тогава Ромео Райчев. Гласът ѝ е великолепен, обемен лирикоколоратурен сопран, повече природно поставен, отколкото школуван (учи при известния баритон и добър вокален педагог Стойко Диков), с възможности да преодолява с лекота и подраматичен репертоар.
Дебютът ѝ е в Старозагорската опера, в „Отвличане от Сарая” на Моцарт, в централната сопранова роля, Констанца – доста трудно начало за една начинаеща, без завършена консерватория и какъвто и да е сценичен опит артистка. Но успехът е тъй категоричен, че още от първите си сезони се утвърждава като основна певица за театъра на Стара Загора и ръко водството непрекъснато вдига категорията ѝ, възлага ѝ нови отговор ни задачи. Красивият ѝ, плътен, култивиран в италианската традиция глас блесва и в роли, като: Виолета в „Травиата“, Фрау Флут във „Ве селите уиндзорки“ на Ото Николай, Марженка в „Продадена невеста“ на Сметана, Мюзета от „Бохеми“ на Пучини.
През 1957 г. Надя Харитонова пристига в Русе, заедно със съпруга си – той като главен диригент, а тя като водеща колоратурка. И пое репертоара на колоратурните и лиричните сопрани, дублира се с утвърдената примадона Пенка Маринова и в колоратурния репертоар (Лейла, Норина, Розина, Джилда) я превъзхождаше във вокално отно шение. Специализира при голямата румънска певица и педагог проф. Арта Флореску.
Направи поредица от роли от класическия репертоар: Лейла от „Лов ци на бисери“ на Бизе, Мюзета от „Бохеми“ на Пучини, Церли на от „Дон Жуан“ на Моцарт, Норина от „Дон Паскуале“ и Адина от „Любовен еликсир“ на Доницети, Констанца от „Отвличане от сарая“, Сузана от „Сватбата на Фигаро“, Царицата на нощта от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Но без съмнение върхова нейна изява беше свръх трудната партия на Лакме от операта на Лео Делиб. Тази роля много ѝ лежеше – тя притежаваше и необходимата екзотична хубост за нея, и найважното – гласа! Кристалночистите тонове на Ария на звънчетата от второто действие бяха като същинска огърлица от брилянти! Това бяха найдобрите ѝ роли, които тя поддържаше на завидно певческо равнище, при това – години наред. Сред тях най-дълго изпълняваше две от централния репертоар: Джилда от „Риголето“ на Верди и Розина от „Севилският бръснар“ на Росини. Тези две основни заглавия се играеха в Русе почти всяка седмица, в тях гостуваха и много наши и чужди пе вици, но немного от тях достигаха до певческата класа на Харитонова.
Бих казал, че особено ѝ прилягаха ролите на субретките и лиричките, които Надя изпълняваше с много очарование и миловидна естественост и наивност.
В края на 1965 година диригентът Ромео Райчев, заедно младата режисьорка Цветана Андреева- Прохазка, чешка възпитаничка, постави за първи път след столицата шедьовъра на Доницети „Лучия ди Ламермур Надя Харитонова. Театърът посегна към това трудно белкантово заглавие, защото разполагаше с първо класни вокалисти като Николай Здравков и Надя Харитонова. Разбира се, имаше и други добри певци, способни да покрият двете централни роли, но мисля, че те не се осмелиха да ги изпълнят. Спектакълът се превърна в триумф на белкантото. Николай Здравков беше недостижим като Едгардо, а Надя бе завладяваща – особено във вокално от ношение – Лучия. Отличната ѝ школа и тук ѝ позволи, без усилие и външни ефекти, да изгради трудния в певческо и музикално отношение образ. Голямата сцена на полудяването на героинята тя из гради сценично много пестеливо – тук всичко бе в пеенето, в изрази телността на вокала. Плавната, сладостна кантилена сякаш бе написана специално за нейния глас. Всъщност без нея „Лучия“ нямаше да може да се реализира така успешно в Русе. Тридесет и две години след този паметен спектакъл следващата постановка на диригента Методи Матакиев беше просто недоизработена и с доста набързо и недобре подбран солисти чен състав.
Немалко бяха и българските героини на артистката.
Ромео Райчев беше голям радетел на българската опера и докато ръководеше му зикално института, на тази сцена редовно, всеки сезон, се поставяха опери, балети и оперети от водещите наши автори: Маестро Атанасов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Александър Райчев, Георги Златев- Черкин, Димитър Сагаев, и особено от Парашкев Хаджиев. Сред найярките и завършени български образи на Надя бяха: Калина от „Имало едно време“ на Хаджиев (в Златния фонд на БНР се пази изпълнението ѝ на тази трудна, виртуозна в певческо отношение роля), Хубавела от „Момчил“ на Любомир Пипков, Милкана от „За пустялата воденица“ на Маестро Атанасов (също в Златния фонд), Елена от „Бунтовна песен“ на Георги Златев Черкин, Царицата от „Мария Десислава“ на Парашкев Хаджиев…
От оперетния репертоар се насочи към героините:
Силва от „Цари цата на чардаша“ (Калман), Розалинда от „Прилепът“, (Щраус- син), Марица от „Графиня Марица“ (Калман), Ана Главари от „Веселата вдовица“ (Лехар) и успя да се наложи като постабилната от титуляр ката Мими Николова, особено в певческо отношение, изпълнителка. Наред с големите си роли, като истински и верен на театъра артист, Надя Харитонова години наред изпълняваше и редица средни и малки партии – Жрицата в „Аида“, Овчарчето в „Тоска“, Ангелски глас в „Дон Карлос“, Инес в „Трубадур“, Пусет от „Манон“, Фраскита в „Кармен“ и др., без да се счита за примадона, да капризничи и да се големее, за разлика от други артистки, с поскромни възможности от нейните.
Днес мястото ѝ в Русенската опера и в българския оперен театър е празно.