Тя е автор на романите „Глина“ (2020), „Сърце“ (2022) и „Нишка“ (2024), които се превръщат в бестселъри. Творчеството ѝ се отличава с внимание към българските традиции, език и духовност. Създател на блога „По дирите на думите“, който се радва на широка популярност и над 78 000 последователи. Бешлийска е носител на отличия като Почетен знак „Стоян Михайловски“ и „Избор на книжарите“.
През 2023 г. Виктория Бешлийска беше обявена за най-четен съвременен български автор на художествена литература от Столична библиотека.
„Глина” се роди в лятото, в което аз се развеждах с бившия ми съпруг, бащата на моите две дъщери. Това беше изключително разтърсващо събитие.“
Когато болката вдъхновява
Писателката Виктория Бешлийска споделя в подкаста „Храмът на историите”, че за нея писането е начин за справяне с емоционалната болка, а любовта – дори и горчивата – остава основното ѝ вдъхновение.
Средата, в която израства, е тази на типично традиционно семейство, и тя не крие болката си от това, че не е успяла да създаде подобна среда на любов и подкрепа в своето семейство.
„Мъчно ми е за децата ми и за това как раздялата със съпруга ми им се отрази.” – казва тя. Откровено говори и за личните си борби: „Ревността е нещо, което много ми пречи, тежи ми, боря се с нея по чисто човешки начин.”
Въпреки всичко, днес Виктория вярва, че е открила своя баланс и начин за справяне с човешките чувства и несгоди: „Когато го напишеш и ако можеш да го оставиш между кориците – най-добре.”
Тя намира утеха и в религията – своя житейска философия и ориентир в добродетелите, в които вярва. За нея любовта е най-важната добродетел. „Тъжно е да оспорваме и да се напрягаме конспиративно за това дали трябва да има предмет като религии и добродетели в училище. Смятам, че трябва да има.” – заявява тя.
В разговора с Мон Дьо Бешлийска коментира и литературната сцена у нас: „Липсата на професионална литературна критика ме удряше дълго в сърцето. Разбирането тук в България е, че масовата литература не е добра литература.” Прозвището „литературен феномен”, дадено ѝ от публиката, ѝ звучи чуждо – тя предпочита да се фокусира върху личните си очаквания, а не върху обществените.
С годините се е научила да възприема критиките към нея и творчеството ѝ като просто „част от обществения шум”. За нея проблемите в обществото не са малко: „Имаме изключително много агресия. Живеем с огромна неудовлетвореност към всичко и към себе си. Другият ни проблем тук е невъзможността да приемаме. Ние не можем да приемаме различното, трудно приемаме новото. Ние не можем да издържим възможностите, които имаме и които ни се дават.”